Съюз на пенсионерите 2004
Начало Начало    Контакти Контакти

 

Да си спомним за тях  -
 дъщерите на баба Тонка

 

Величка ПЕТКОВА

 

През периода на Българското възраждане Русе играе важна роля в икономическото и културното развитие на страната. Значително е мястото, което заема в продължителната борба на българския народ за отхвърляне на турското робство. Дейността и съдбата на баба Тонка Обретенова и нейното бунтовно семейство са неразривна част от революционните борби на русенци. Легендарната майка, взела участие в извоюването на националното освобождение със своите петима синове и две дъщери е вълнуващ пример на себеотрицание, героизъм и родолюбие в името на свободна България. В българската история и литература повече е писано за баба Тонка и нейните синове. Дъщерите и като че ли остават в сянката на знаменитата си майка и братята герои.

 


По-голямата дъщеря на баба Тонка

Петрана  Обретенова

Петрана Обретенова

 

наречена от революционерите Българска сестра, участвала дейно в революционното движение. Всъщност е била дясната ръка на майка си. Тя се занимавала с пренасянето на тайна поща още от времето на Левски. Подържала редовни връзки между Букурещ – Гюргево – Русе и Търново. Занасяла с параходчето по Дунава  вестници и разни материали на комитета в Свищов. Приятелка и помощничка на Петрана била Тодорка Меразчиева, която живеела с мъжа си в Гюргево. Заедно двете пренасяли пропагандни материали и в-к “Свобода”.

Петрана и Тодорка не били единствените куриерки на революционното движение. Наталия Каравелова, съпругата на Любен Каравелов, пътувала често между Букурещ, Гюргево и Русе със специални задачи. Подобни поръчения е изпълнявала и сестрата на Ангел Кънчев – Иванка Горова.

Тук е мястото да отбележим изключителната заслуга, не само на споменатите, но и на всички, знайни и незнайни, жени -  куриерки и укривателки - по време на революционните борби. Те не били действителни членове на революционните комитети, но с цялата си полезна дейност, излагайки живота си на опасности, ставали неразделна част от тях. От тези жени се изисквало необикновено хладнокръвие и самообладание. Дори много акции на революционерите и въстаниците били немислими без помощта на жените. Това тяхно ценно съдействие е равносилно на истински подвиг.

Подобно на майка си, Петрана подържала непрекъснато кореспонденция с двамата си братя и другите революционери в Гюргево през периода 1875-1876 г. На нея възложили разпродажбата на книжката “Песни и стихотворения” от Хр.Ботев и Ст. Стамболов. Уреждала личните работи на Иларион Драгостинов.

Когато наближили решителните дни преди Априлското въстание, влязла във връзка с русенските дейци и подпомогнала апостолите, които отивали на определените места. В Русе работела с Тома Кърджиев и поради неговата заетост, пишела понякога комитетските писма.

По поръка  на брат си Никола, Петрана ушила и две знамена – едното за Червеноводската чета от 1875 г., което след това се развяло от Ботев на кораба “Радецки”, а второто – за Сливенската чета.

След разгрома на въстанието Петрана   не паднала духом. Напротив – тя преценявала трезво събитията и смятала, че турците продължават да се страхуват от русите и от евентуална война, дори след като изловили по-голямата част от българските въстаници. И както пише иронично тя, отсега нататък турската държава щяла все повече да “напредва, като ракът назад…” От тези думи се вижда, че Петрана Обретенова била истинска наследница по ум и дух на храбрата си майка.

  По време на Освободителната война 1877 – 1878 г. е работила като милосърдна сестра в болницата на руската армия при Свищов.

След Освобождението Петрана Обретенова живяла дълги години в Русе. Подарила единствената си къща на русенската девическа гимназия “Баба Тонка”. В 1926 г. се преселила да живее при сродниците си и осиновената си дъщеря  Марийка Борисова Георгиева във Варна, където и починала на 7 март 1932 г. Получавала е наследствена народна пенсия.

 

Баба Тонка - Монумент

Знамето

 

Захаринка с майка си

Анастасия Обретенова

 

Анастасия Обретеновае най-малкото от седемте деца на баба Тонка, родена в  Русе през 1860 г. Завършила е местното училище и със съдействието на Русенското женско благотворително дружество е изпратена да продължи образоването си в Русия. През февруари 1877 г. заедно с по-голямата си сестра Петрана тръгват през Гюргево за Букурещ, а от там Евлоги Георгиев ги препраща в Кишинев при приятеля си Иван Календжиев. Той успял да осигури място на Анастасия в Девическият институт в Москва. Издържана е от брат си Никола Обретенов и от Захари Стоянов.

Със Захари или Джендо, както е истинското му име, се познават отдавна, още когато малкото девойче е подскачало около батковците на един крак. Но за истински чувства между тях може да се говори след края на войната, когато той отново заживява в дома на баба Тонка. От началото на 1879 г. те си пишат писма, разменят снимки и той помага за издръжката й.

Анастасия завършва института през 1881 г.и се прибира в Русе. За шест-седем месеца след връщането си от Русия, чувствата и отношенията между тях са толкова силни, че даже и кумове са намерени. Това са Мариола и Константин Доганови, хора без предразсъдъци и комити като младоженците. Кумът е бивш председател на Пловдивския революционен комитет, сподвижник на Левски и диарбекирски заточеник, осъден на 101 години затвор.

“Неочаквана” съпротива идва от страна на баба Тонка. Приела Джендо с недоверие, примирила се с него като другар на своя син, но да даде дъщеря си на такъв фармасонин – никога.

На младите никак не им било лесно през тези седем месеца до женитбата. Направили са нещо като “таен комитет” за освобождение от попечителството на баба Тонка, с тайни срещи и квартири. И двамата били запленени от любовта.

 Какво е привличало Анастасия в този брак ? Той, младоженецът, е беден, с несигурна заплата на недипломиран чиновник, заядлив драскач и без бъдеще. Цялото му богатство е в усмивката и топлата мъжка прегръдка, в която тя се чувства защитена от целия свят. Тя отива при него за черните му очи, против волята на майка си и всякакви “разумни” основания. Може би е била в плен на “сляпата неделя”, или уверена в бъдещето на един голям талант?

Но трудно доловимото е, че зад фасадата на Анастасия се крие жена с голямо сърце, готова да надмогне липсата на пари и удобства, за да върви в живота с този, който по любов си е избрала.

Венчавката става на 31 януари 1882 година в къщата на кумовете Доганови. По това време младоженката е учителка в девическото училище и най-напред ученичките и колегите й зашушукват. Какво да им каже за свое “оправдание” ? Че е безбожна, че бяга от майка си, или че проповядва “свободно възпитание” ? Става дума за събития от 1882 година и че “приставането” на Анастасия е било наистина събитие за тогавашното общество.

След по-малко от година, в напреднала бременост и посред зима тя прекосява двете Българии, за да не остави Захарий самичък. Напуска Русчук, където “аз мога да се устроя така, та по-охолен живот да живея и по-икономически…” и отива в Пловдив да помага на своя другар и да остава най-често сама, без никакво общество, с изплакани очи, отправени към Дунава !

В Пловдив не й е никак лесно.Слугинята не идва, собата не гори, обществото никакво и клетвите на майка й я стигат една след друга.

След едно опасно падане от стълбите, на 12.12.1882 г. идва на бял свят недоносена първата им дъщеря Марийка, която живее само няколко дни.

И още едно дете е загубено в Пловдив. Трябва да се върнат в Русчук, за да се роди Аглика, третата по ред. Кръстена на името на Агликина поляна, за да напомня хайдушкото минало на баща й, за да бъде здрава като хайдутите.

Само две години радост и пак смърт. Аглика умира от менингит на 4.ІХ.1888 г. Съкрушен Захарий пише на Стамболов:

“Ний сме чисти боляри сега с жената. Още не можа да се оталожа от тоя удар. Представи си дете, да заспи здраво и читаво, а да се събуди болно и да почини след два деня.”

Въпреки всичко, Анастасия е непрекъснато заета с основната работа на своя мъж. Всеки готов ръкопис чака нейната коректорска ръка, преди да отиде в печатницата. Най-напред е “Левски”, после “Записките…”, “Четите в България”.

Сам Захарий никога не е крил какво богатство си е взел за жена, какво му дава общуването с една умна и просветена възпитаница на руската учебна школа. Тя е била първата и може би най-взискателната му критичка, но никога не се е бъркала нито в замисъла, нито в стила на Захарий. Прекланяла се е пред неговия талант и като хиляди други читатели се възхищавала на сътвореното от него. Дори в писмо до брат си Никола споделя, че…”Записките…” имат”такъв гладък език и грамадни фактове”.

Анастасия помага в огромната кореспонденция на мъжа си по събиране на спомени и документи за въстанията, придружава го в пътуванията му, систематизира събраното…, но какво да влезе в книгите той решава сам. То вече не е въпрос на “ученост”, а на лично виждане и талант. А да го наставляват как да пише и да се поправят ръкописите му, Захарий не е позволявал никому. Дори там, където е бъркал, държал е да си остане “сбъркано”, ръбато, но негово.

За пловдивската “отшелница” може да се напише цяла повест, но като председателша на Народното събрание се губи. (От 1888 г. до смъртта си на 2.ІХ.1889 г. Захарий Стоянов е председател на Народното събрание).

Дъщерята на баба Тонка нито по характер, нито по фасон е светска дама. Тя е семпла, добродушна, майка на неотгледани деца, вярна спътница и сдържана съветница на Захарий. Мъката по собствените си деца превръща в майчина любов към роднините на мъжа си. Посреща и подпомага в Русе рояк медвенски роднинчета, че дори и дъщерята на Иван Арабаджията.

Единствената си оцеляла дъщеря ражда седем месеца след смъртта на Захарий и я кръщава Захаринка, за да живее и да прелее в нея така рано и жестоко прекършената й любов.

Тридесет и седем години след Захарий Анастасия трепка неспокойно като свещ. Бори се с дълговете, оставени от председателя на Народното събрание, на когото злите езици приписват натрупани от сто места богатства. “Богатството” лъсва в молбата на Анастасия за пенсия и в публичната продажба за дългове, на единственото място, купено от писателя, публициста и председателя на НС Захарий Стоянов.

            При падането на Стамболовия режим пенсията на Анастасия е отнета, защото се е смятало, че Захарий Стоянов има заслуги към Стамболов, а не към България. По-късно при други режими, пенсията е възстановявана, намалявана и увеличавана по политически причини и най-сетне забравена заедно с Анастасия, която умира през 1926 година.

Днес, на високият бряг на Дунава, редом една до друга стоят две къщи -  два музея. Единият на баба Тонка и семейството й, а другият на Захари Стоянов. Между тях като вечен страж е паметникът на баба Тонка, жената - символ на непоколебимият и непобедим дух на българката за свобода.


Страницата е създадена :

До сега страницата е посетена Счетчик посещений Counter.CO.KZ - бесплатный счетчик на любой вкус! пъти.